Балонът, който мислех за света

„Ти живееш в друг свят."

Казаха ми го мои състуденти. Събирахме се всяка година около 8 декември и си разказвахме кой какво прави, как живее, какво му се е случило. Този път обаче разговорът някак не вървеше и в един момент се оказа, че сякаш нямаме много какво да си кажем.

Бях изненадана. Не обидена, не горда — просто изненадана, защото дотогава изобщо не бях разбрала, че живея в друг свят.

Моят беше започнал почти случайно.

Работех като счетоводител в малка строителна фирма — четирима души в един апартамент. Един ден отидох в току-що отворилия офис на Deloitte в София да попитам как се осчетоводяват курсови разлики. Дамата срещу мен ме изслуша и ме попита:

„Знаеш ли английски?"

Казах колебливо „да".

„Ела на работа при нас."

Това беше цялото ми интервю. Не знаех какво е одит, не знаех почти нищо за фирмата и дори не попитах каква ще бъде заплатата.

След това светът ми се смени толкова бързо, че просто нямах време да забележа какво точно се случва с мен. Шефът беше американец (Майкъл), когото в началото почти не разбирах. Международни екипи, обучения и практика в чужбина, хора от различни държави, които приемаха за естествени неща, които за мен доскоро просто не бяха съществували.

Постепенно и за мен станаха естествени, част от моето ежедневие. Да получаваш голяма отговорност, макар да си много млад. Да кажеш какво мислиш на шефа си и той да не го приема като дързост. Да има правила и да не се чудиш кой на кого е човек.

Това стана моето „нормално".

Спомням си как една сутрин излязохме от БНБ, наш клиент за одит, след цяла нощ работа. София беше празна — онази ранна сутрин, когато градът още не е започнал деня си, а ти не си приключил предишния. Шефът ни каза да се приберем, да си измием зъбите, да се преоблечем и да сме обратно в офиса за срещата в девет.

И ние го направихме.

Днес бих задала доста въпроси за тази случка. Тогава не зададох нито един.

Може би това е особеното на всеки "балон" — докато си вътре, той изобщо не изглежда като балон. Изглежда просто като света.

Аз не се чувствах привилегирована. Работех много, пътувах много, отглеждах сина си с огромната помощ на родителите ми и просто живеех живота, който познавах.

А България около мен живееше друг живот.

Днес най-много ме удивлява не колко различни са били двата свята, а колко малко съм знаела за другия. Не разбирах истински как живеят много хора. Не виждах колко различна е логиката на бизнеса и институциите извън международната среда. И — може би най-важното — изобщо не осъзнавах колко лесно една професионална среда може да те убеди, че нейните правила са общите правила.

Не са.

Това го разбрах много по-късно.

Аз имах огромния късмет да попадна в среда, която ме научи на много ценни неща и до голяма степен ме направи човека, който съм. Но дълго време имаше нещо, на което не ме научи — или може би просто аз не бях готова да го науча.

Да гледам навън, да приемам че има и друг свят извън моя.

А в какъв ли "балон" живея днес и кое важно не виждам или пропускам?