Погледнах в AI огледало... видя ли ме?

Поисках от изкуствен интелект нещо съвсем практично — оценка на моето поведение по време на работа ни заедно върху личния ми сайт.

Очаквах кратък, общ коментар. Получих диагноза.

Контролираща. Перфекционист. Одитирам дори забавленията си.

Първата ми реакция не беше обида. Беше изненада — същата изненада, която познавам отнякъде другаде. Онази, която идва, когато осъзнаеш, че някой те е видял по-ясно, отколкото сама ти си се "виждала". Само че този път „някой" беше алгоритъм.

И това е странното - този алгоритъм не ме е гледал в очите. Не е чул тона ми, не е видял лицето ми, когато настоявам на своето. Виждал е само следи: колко пъти поправям, колко пъти проверявам вече провереното, как формулирам исканията си и колко рядко приемам първия вариант. Без емоция и пристрастност - само модели на поведение, оценка извлечена от сухи данни. И се оказа достатъчно.

Това че съм "одитор" по душа не е новина за никого около мен. Та аз без да ги търся намирам typo грешки в статии от вестници и сайтове.

Мениджърите ми през годините са го харесвали — дават ми свобода, защото знаят, че могат да разчитат на резултата. Колегите ми обикновено мълчат, но понякога усещам напрежението им — този тип категоричност рядко е удобна за работа в екип.

А най-близките ми хора доста често не ми го спестяват и не мълчат. Реагират. Внезапно, рязко, и почти винаги когато най-малко го очаквам.

Изненадвам се всеки път. Не защото не ме е грижа, а защото явно имам "сляпо петно" точно там, където би трябвало да видя ефекта от думите си. В този момент се шокирам за кратко и замълчавам, защото намерението ми не е било да ги засегна. После — преживявам го и продължавам напред. До следващия път.

Като цяло аз живея с мисълта, че съм права. Знам, че звучи нагло, но това често ми помага в работата. Не ми помага в личните ми взаимоотношения. А не мога да направя компромис с начина, по който работя — той е част от това, което ме прави добра в професията. Но трябва да съм различна с хората, на които държа и които обичам. По-гъвкава. По-склонна да слушам, вместо да говоря.

Стигнах до една метафора, докато си "говорех" с AI-то за всичко това: иска ми се този мой перфекционизъм и критичност да е като лампа в стая. Да мога да я паля и гася според ситуацията — включена на работа, изгасена извън нея.

Проблемът е, че не съм сигурна и не знам дали искам да се променям. Но искам да не засягам хората около мен, а това често не ми се получава.

"Огледалата", които познавам досега, показват лице и виждам очите им. Това огледало на AI показа оценка за моето поведение. Една машина без очи и без чувства го изрече за минута.

Засегнах ли се? Или вече егото ми на зрялата Милена направи праволинейни емоциите ми?