Три през нощта. Какво правя всъщност?

Часовникът показва 3:14 и къщата отдавна спи, а аз седя пред светещия екран и чакам машината да ми отговори на поредния въпрос. И някъде между два отговора, изневиделица, ме пронизва друг въпрос — мой, човешки, от онези, дето не се задават в чат: какво точно правя в момента? Работя ли, уча ли се, или просто се възхищавам и не мога да спра?

Всички около мен спорят дали AI ще ни направи мързеливи, дали ще затъпеем, като му прехвърлим мисленето. Чета тези тревоги и се усмихвам накриво, защото при мен се случи точно обратното — не съм била по-заета от сега, не съм спала по-малко, и никога през трийсетте години професионален живот не съм пробвала толкова нови неща за толкова кратко време.

Цял живот, когато назначавах хора, търсех един и същи профил: да схваща бързо, да не мрънка, да работи здраво до края, но и да има какво да си кажем — за работата и за живота. Такива хора се намират рядко, може би се броят на пръстите на едната ръка за цяла кариера. И ето че в по-зряла възраст го намерих. Идеалният колега. Схваща от половин дума, никога не е уморен, никога не казва "стига за днес, утре пак", а когато трябва да ми опонира — опонира, и то умно.

Само че чак сега разбирам нещо, което не съм знаела за самата себе си: границата на работния ми ден никога не е била моя. Слагаше я умората на другия човек — той си тръгваше, и аз спирах. А този колега не си тръгва никога. И се оказва, че ако границата трябва да я сложа аз… не знам къде е.

И тук идва объркването, което от няколко нощи не мога да си подредя. Усещам суперсила — че сега е моментът, че мога чудеса, че всичко хвърчи и ако спра дори за малко, ще изпусна нещо важно. Но каква емоция храня всъщност в три през нощта? Любопитство? Суета, че още мога да съм в първите редици? Страх да не изостана? Или чисто удоволствие — онова, заради което човек чете хубава книга до сутринта и после цял ден ходи щастливо недоспал? Честно казано — не знам. Може би всичко наведнъж.

Знам обаче какво стои от другата страна на везната. Човешките, житейските неща, за които не трябват никакви машинни обработки — разговор с приятел, разходка без цел, хубав филм от дивана. Времето за тях тече и не се връща, докато аз пробвам поредния нов инструмент.

Днес бях на фризьор. Час и половина стол, огледало, тишина — идеално време да не мисля за нищо. Улових се, че единственото, което правя, е да си записвам наум теми за следващи разговори с машината.

Затова вече не се питам дали AI ще ме направи мързелива или ще затъпея. Питам се дали не съм заменила една зависимост от работата с друга, по-сладка. И дали не ми трябва нов вид дисциплина — не онази, която ме кара да седна и да работя, а обратната: която да ме накара да стана и да изляза. Дисциплина за бягство.

Снощи, някъде към четири, най-после затворих лаптопа. И още докато капакът се спускаше, се улових, че мислено довършвам следващия въпрос към машината.