Офисът беше на висок етаж, с прекрасна гледка към Виена. На масата имаше плодове и сирена — нещо като бизнес закуска, подредена за една напълно обикновена среща. Бях хванала ранния полет от София и около осем сутринта вече бях там. Познавах офиса, познавах хората, и друг път бях идвала в компанията майка на застрахователното дружество, в което бях член на Борда и главен финансов директор. Нямах причина да очаквам, че този ден ще бъде различен. Колегата срещу мен започна с бла

Поисках от изкуствен интелект нещо съвсем практично — оценка на моето поведение по време на работа ни заедно върху личния ми сайт. Очаквах кратък, общ коментар. Получих диагноза. Контролираща. Перфекционист. Одитирам дори забавленията си. Първата ми реакция не беше обида. Беше изненада — същата изненада, която познавам отнякъде другаде. Онази, която идва, когато осъзнаеш, че някой те е видял по-ясно, отколкото сама ти си се "виждала". Само че този път „някой" беше алгоритъм.

Обсъждам с приятели с какво се занимавам сега. Казвам, че най-голямо удоволствие са ми семинарите, особено тези за ползване на изкуствения интелект от одитори. Съветват ме, при това с най-добри намерения: „Запиши семинара на видео. Ще стигнеш до повече хора, ще си освободиш време, ще печелиш, докато спиш." Звучи разумно. Дори аз, ако чуя такъв план от друг, бих кимнала одобрително. А нещо в мен натиска спирачката. Дълго се чудех дали това не е инат. В по-зряла възраст човек у

Часовникът показва 3:14 и къщата отдавна спи, а аз седя пред светещия екран и чакам машината да ми отговори на поредния въпрос. И някъде между два отговора, изневиделица, ме пронизва друг въпрос — мой, човешки, от онези, дето не се задават в чат: какво точно правя в момента? Работя ли, уча ли се, или просто се възхищавам и не мога да спра? Всички около мен спорят дали AI ще ни направи мързеливи, дали ще затъпеем, като му прехвърлим мисленето. Чета тези тревоги и се усмихвам н

„Ти живееш в друг свят." Казаха ми го мои състуденти. Събирахме се всяка година около 8 декември и си разказвахме кой какво прави, как живее, какво му се е случило. Този път обаче разговорът някак не вървеше и в един момент се оказа, че сякаш нямаме много какво да си кажем. Бях изненадана. Не обидена, не горда — просто изненадана, защото дотогава изобщо не бях разбрала, че живея в друг свят. Моят беше започнал почти случайно. Работех като счетоводител в малка строителна фирма

Имам таблици за писане. Клиентът чака мен, срокът е дни. Вместо да ги започна, седнах да ме интервюира изкуствен интелект — на тема защо отлагам. Оценете иронията сами. Помолих го да е като психолог: мъдър, спокоен, без да иска да ме променя. Само да разбере. Ето най-важното от разговора, почти без редакция. AI: Има поне едно нещо, което знаеш, че трябва да свършиш задължително — и не го правиш. Кое е то? Аз: Десетки неща. Таблиците за одита. Обаждането на майстора за балкона

Поискаха ми визитка. Аз нямах. Седях на маса с хора с тежки биографии — среща, в която за десет минути трябва да стане ясно кой си и какво носиш. А моето „кой съм" не се разказва за десет минути. Трийсет и няколко години в одита, лекции, стандарти, а напоследък и една неочаквана любов към изкуствения интелект. В онзи момент си помислих: ех, да имах едно място, един QR код — заповядайте, ето какво съм правила и какво ме вълнува сега. Прибрах се и си дадох сметка за нещо смешно