Визитката, която нямах

Поискаха ми визитка. Аз нямах.

Седях на маса с хора с тежки биографии — среща, в която за десет минути трябва да стане ясно кой си и какво носиш. А моето „кой съм" не се разказва за десет минути. Трийсет и няколко години в одита, лекции, стандарти, а напоследък и една неочаквана любов към изкуствения интелект. В онзи момент си помислих: ех, да имах едно място, един QR код — заповядайте, ето какво съм правила и какво ме вълнува сега.

Прибрах се и си дадох сметка за нещо смешно. През всичките години, в които нов клиент и нов ангажимент наистина имаха значение, сайт нямах и не ми липсваше. Разчитах на опита, на контактите, на доверието, което се предава от човек на човек. А сега, когато вече не ми трябва — точно сега си направих.

Защото днес аз избирам: дали да поема ангажимент или да прекарам седмицата с внуците, дали да пътувам или да работя. Отказвам предложения. „Не е на всяка цена" се оказа едно от най-освобождаващите изречения, които съм си казвала.

И тук стана интересното. Седнах да си правя сайт-визитка — а излезе нещо друго. Опитът и биографията ми се оказаха само рамката. Истинската причина, която разбрах по-късно - докато го подреждах, е че ми трябва място, където да си изливам мислите. Въпросите, които ме държат будна. Темите, в които се заравям с любопитство на студент първокурсник. Този блог се оказа, че не е секция от сайта ми — той е коренът му. Останалото е фасада около него.

Най-голямата изненада в графата „какво ме вълнува" е AI. Не съм предполагала, че ще вляза в тази тема, още по-малко — че ще я заобичам и ще я предавам на колеги. Оказа се, че любопитството няма „пенсионна" възраст. И самоиронията тук е задължителна: аз, доскорошният абсолютен профан в технологиите, си сътворих сайта сама, за няколко вечери, с помощта на същия този AI. Преди време това би било проект с бюджет, изпълнител и три месеца нерви. Сега беше едно тихо „я виж ти".

Тази статия е първата страница от този експеримент. Мястото, където ще „изсипвам" моите размисли, критики, откровения, въпроси...Не знам колко ще станат, нито накъде ще тръгнат — и точно това ми харесва.

А вие? Кое е нещото, което цял живот сте отлагали, защото „не ви трябва" — и което може би ви чака точно сега, когато вече не е задължително?