Една сутрин във Виена престанах да бъда важна

Офисът беше на висок етаж, с прекрасна гледка към Виена. На масата имаше плодове и сирена — нещо като бизнес закуска, подредена за една напълно обикновена среща.

Бях хванала ранния полет от София и около осем сутринта вече бях там.

Познавах офиса, познавах хората, и друг път бях идвала в компанията майка на застрахователното дружество, в което бях член на Борда и главен финансов директор. Нямах причина да очаквам, че този ден ще бъде различен.

Колегата срещу мен започна с благодарности. Говореше за работата ми, за приноса ми, за всичко, което компанията оценяваше, но в гласа му имаше онова особено неудобство, което те кара да разбереш лошата новина още преди да си я чул.

Новият главен изпълнителен директор идвал със свой финансов директор. Затова моят договор щял да бъде прекратен. Като компенсация щяха да ми платят десет заплати.

По-късно ми благодариха за професионалната реакция. Аз и досега не помня какво точно съм казала. Вероятно съм останала спокойна, задала съм разумни въпроси и съм благодарила с подходящите думи. Човек се учи години наред как да се държи професионално и понякога успява да го направи дори когато целият му подреден свят се разпада между чинията със сирена и красивата гледка към Виена.

Първо изпитах разочарование. Не просто работех тази работа — живеех с нея, носех задачите вкъщи, мислех за решенията вечер и често се събуждах с тях сутрин. Бях всеотдайна и знаех, че си върша работата добре. След осемнадесет години успешна и възходяща кариера нямах готов отговор на въпроса какво следва, когато изведнъж някой друг реши, че тази кариера спира дотук.

После дойде страхът. Как ще кажа на сина си, който току-що беше започнал престижен университет, за който аз плащах? Как ще кажа на родителите си?

Успокоявах всички, че имам компенсация, спестявания и достатъчно време да намеря решение. Обективно това беше вярно. Вътрешно обаче си задавах само един въпрос: а сега накъде?

Дълго време избягвах и самата дума „уволнена“. Казвах, че договорът ми е прекратен, че има промяна в ръководството, че новият изпълнителен директор идва със свой екип. Всичко това беше истина, но беше и начин да не произнеса думата, която ми звучеше като срамен печат. Сякаш уволнението не беше решение на една компания, а доказателство, че с мен има нещо нередно.

Когато се прибрах, най-тежка се оказа тишината. Телефонът спря да звъни, срещите изчезнаха, а задачите, които до вчера не ми даваха въздух, останаха недовършени някъде без мен. Аз продължавах да ги мисля, макар вече нищо да не зависеше от решенията ми.

Мъжът ми сутрин отиваше на работа. Аз оставах вкъщи и не знаех какво да правя с цялото това време.

Тогава започнах да разбирам колко голяма част от себе си бях построила около една длъжност. Бях свикнала с шума, контактите, непрекъснатите задачи и усещането, че много неща зависят от мен. Докато ги имах, не си давах сметка, че те не просто запълват деня ми, а ми казват коя съм и защо съм важна.

Когато изчезнаха, за известно време ми се стори, че съм изчезнала и аз.

Следващите години не бяха подреден път обратно нагоре. Купих франчайз в туризма, опитах съвсем различни неща, а после започнах на ниска позиция в публичния сектор. Това доста ме заземи. Светът около мен сякаш беше спрял в други времена, а аз трябваше да приема, че предишните ми титли и опит не означават, че някой е длъжен да се впечатли от тях.

По-късно започнах да правя семинари за одитори и там постепенно си припомних какво мога — не защото на вратата ми пишеше важна длъжност, а защото имах знания, опит и нещо смислено, което да споделя. След няколко години станах и заместник-министър на финансите, но вече гледах на позициите по различен начин.

Не като на самоличност. Като на временна роля.

Днес не бих заменила този път за нищо. Той ми даде повече свобода, повече светове и много по-пълноценен живот, но най-важното е, че ме научи да не се вземам прекалено насериозно в нито една позиция.

Длъжностите идват и си отиват. Хората, които днес не могат без нас, утре някак се справят. Телефонът, който звъни непрекъснато, може внезапно да замълчи.

И когато замълчи, това не е краят. Понякога е само болезненият начин да разберем какво от нас остава, когато вече няма титла, кабинет и визитна картичка, зад които да се скрием.

На мен ми трябваха години, за да намеря своя отговор.

Страх ли ви е от уволнение?